Беше хубав слънчев ден и реших да се разходя навън.

Излязох и започнах да звъня на приятели да си поговорим докато обикаляме столичните паркове.

Звъннах на добър и стар приятел, беше ми домъчняло за него и исках да го видя.

Той обаче не ми вдигна, продължих така с други хора докато не намеря спътник за разходката.

Забелязах обаче, че моят приятел не ми върна обаждането, затова реших пак да го потърся седмица по-късно, пак същото.

Започнах да размишлявам защо този добър мой приятел ме избягва, за мое учудване  разбрах, че не е само той.

Мозъкът ми прехвърляше трескаво всички възможни варианти и комбинации, защо ставаше така, какво лошо им бях сторил, казвах си на ум колко много значат те за мен и ме болеше, че ме избягват по този начин сякаш искам да им сторя нещо лошо.

Един ден ме порази като гръм от ясно небе, намерих отговорът, който толко дълго време бях търсил.

Започнаха да изплуват хилядите ситуации, в които съм им казвал какво трябва да направят, подигравал съм се с тях, директно и зад гърба им.

Още повече моменти, в които съм си мислил за техните недостатъци, ограничения, плитко мислене, нерешителност, за това колко са слаби, колко са неадекватни, колко са дебели, колко са глупави…и тн.

Изплуваха всички пъти, когато сме се събирали с един приятел и сме прекарвали по 2 часа само да обсъждаме друг наш приятел колко е зле, колко е глупав да си вземе тази кола, колко е неразумно да си вземе апартамент на кредит, колко е мързелив и дебел и че така няма да станат нещата.

След над 2 часа обсъждане, плюене и подигравки по адрес на някои общ приятел или познат си казваме чао и това е, видяхме се.

Започна да ми става много интересно, защо по дяволите правех това, та аз обичах тези хора, защо мислех и говорех така по техен адрес?

Защо търсех пукнатината в бронята им и когато я намерих дълбаех там с всичко, което имах.

Много време мислех върху това безумие, което правех всеки ден, не можех да намеря отговора на този прост въпрос.

Най- накрая го разбрах, знаел съм го през цялото време, знаел съм го още от дете, толкова силно ме удари, мина студена вълна през цялото ми тяло.

За секунда сякаш не бях аз, намерих го!

Беше усещане, докато обсъждам с познат, колко е зле в дадена сфера един от най-добрите ми приятели.

Усещането ми разкри, че ние двамата правехме всичко това, за да можем  да сме над него, да сме повече, да сме по-добри, по-умни, по-забавни, по-мъдри, в по-добра физическа форма, с повече приятели, по-успели.

Ние правим всичко това, за да сме повече от другите!

След като открих това, усетих как мозъкът ми се защитава като заловен крадец.

Започна да си измисля всякакви оправдания, казвах си, че правя това за да се уча от грешките му и да не ги повтарям, правя това, за да му помогна, правя го за мен, за нас, за него, за да го предпазя, за да предпазя други.

Видях си цялата жалка „схемичка“ отгоре, принизявах другите, за да мога да бъда повече от тях.

Бях в затвор и то в най-страшният, в него нямаше нужда от пазачи, нямаше нищо освен мъка и болка.

Усетих цялото страдание, което извира от мен и се стоварва върху хората, които най-много обичам.

Видях болката, която им причинявам, тази болка не минава, тя не се лекува за ден два или даже година.

Всеки от нас е усещал напрежението при разговор с ваш близък, за който неспирно сте говорили зад гърба му все лоши неща.

Тази енергия е там и разяжда всичко хубаво между нас.

Разяжда всичко, за което има смисъл да живеем, убива радостта и носи само болка и страдание на всички, сами изтриваме пъстрите цветове от живота.

Интересното беше, че нещата работят по абсолютно същият начин и на обратно.

Казват, че живота е огледало и всичко, което трябва да направим е да му се усмихнем и той ще ни се усмихне обратно.

Напълно са прави, усмихнах се и не след дълго живота (огледалото) отрази образа ми.

Това стана чрез просто упражнение.

Вместо да търся отрицателното в хората, започнах да търся положителното във всеки човек. От начало ми беше много трудно, но след няколко дена резултатите бяха невероятни. Когато исках да кажа нещо лошо за някой, просто пусках тази мисъл да премине, без да и обръщам голямо внимание, ако ми е много трудно, правя няколко дълбоки вдишвания и се съсредоточавам върху дъха ми и мисълта вече е преминала.

Можем да кажем, колко е тъп Пешо, защото не прави никакви пари и тъпче все на едно място.

Можем и да кажем, възхищавам се на Пешо, от 12 години ходим на фитнес заедно и той никога не е изпускал тренировка, няма нито един изпуснат ден за 12 години, представяш ли си за каква дисциплина и отдаденост става въпрос. Мечтая си и аз да имам такива качества, трябва да го попитам как го прави, какво го прави толкова изпълнителен и целеустремен.

Винаги имаме избор!

Търсенето на положителните качества в хората отначало е голямо предизвикателство, но повярвайте ми, заслужава си!

Много години ми отне за да разбера, че всеки един от нас прави най-доброто, на което е способен и не трябва да го съдим за неговият избор.

Това е единственият начин да научим нещо от него, а повярвайте ми от всеки човек можем да научим много.

Ще се радвам да споделите дали този експеримент е имал резултат и как се чувствате след него.